Защо все повече абитуриенти обличат народни носии? Нима отказват модерността и се връщат на село? Не е ли странно, че тъкмо в момента, в който трябва да вървят напред към университета, те се обръщат назад?

Вече няма събитие, на което да не се появи народна носия - дали ще е празник на тиквата, възстановка на гладиаторски битки или ден на народните будители. Стожерът на управляващата партия Цветанов отново стана хит в социалните мрежи - въртейки чеверме в носия, той охотно се снимаше с всички желаещи. Преди него кметове идваха да молят г-н Борисов за някакви работи, и те пременени по народному.

Своеобразен връх за поредна година са абитуриентските балове, където все повече деца избират фолк-одеждите. Жестът действа като магнит за медиите: в него журналистите откриват бунт срещу простотията на баловете, окайвана от възрастните, както и демонстрация на светъл и чист патриотизъм. Кметът на Враца дори предложи награда за "Най-патриотичен клас", предлагайки на децата да облекат народни носии (баловете били близо до Ботевите дни). И тъй, днес на медийната сцена текат два информационни потока: в единия "лоши" младежи хвърлят чалга-гюбеци в парвенюшки дрехи, в другия виждаме "добрите" в ризи с шевици и елеци и с българското знаме
в ръка. Тази година хит беше един момък от Котел, който отиде на бала на кон, пременен като хайдутин – зад него три синджира мадами във вечерни рокли.

Какво искат да ни кажат младежите?
Няма гаранция, че девойка в народна носия няма да завърши вечерта дрогирана да прави секс в някоя канавка, нали така. Не знам това да е краят и на глупавото надхарчване на родителите за абитуриентския потлач, защото носиите едва ли са много по-евтини от вечерните рокли. За неудобствата да танцуваш с цървули или бръчник, предполагам, е намерено решение с преобличане в тоалетната на ресторанта – въпросът е във фотосесията пред училището.

И все пак какво точно казват младежите, когато позират в този вид? Отказваме модерността, връщаме се на село, ще пасем патки? Не е ли странно, че тъкмо в момента, в който трябва да вървят напред към университета, те се обръщат назад? Ще кажете - патриотизъм, но откъде пък той се свърза с народните носии? Помислете, защо възрожденците, икони на днешната ни нация, никога не са в носии – обикновено те предпочитат да се снимат в дрехи "а ла франга", т.е. стремят се да бъдат европейци. Ботев в носия, Вазов в носия – звучи странно, нали? Петко Каравелов, Стамболов – искали ли са да изглеждат като селския орач? Вярно, има една снимка на Фердинанд с носия, но това може би защото е чужденец, изглеждало му екзотично или пък е искал да го припознаят като български княз.|

Явно гордостта тук е от по-особен характер. От традицията се взима външната емблема, не съдържанието. Не да построим силна модерна страна, не да направим научни открития, не да сътворим нови произведения – а да изобразим локалност. От модуса "правя" сме преминали в модуса "съм" - трябва да ни разпознаят на глобалната сцена, а какво по-безспорно притежаваме от фолклора? Той върви заедно с природните пейзажи, един вид GPS на националното, който ни разтоварва от по-нататъшно мислене. Каква гордост може да генерира GPS-ът, аз лично не разбирам, но няма да преча.

Много народи са преминали в някакви моменти през фолклорната романтика. Руските славофили през последната третина на 19-ти век се разхождат с кафтани, в Австрия и до днес можеш да видиш покани, където се предвижда официално облекло, военна униформа или носия. Африканците седят в ООН с традиционното бубу, индийките изнасят лекции в сари, мюсюлманските страни са преработили тюрбана в различни варианти на градския по замисъл фес.

Странното е, че при нас народното се връща без всякаква стилизация, с претенция за музейна автентичност. Наследили сме това от "Балкантурист" - от 60-те години на миналия век, когато фолклорът беше преизмислен, за да се привличат валутни постъпления по "второ направление". Операцията се състоеше в това да се заличат регионалните разлики и народните носии да бъдат превърнати в обобщен национален сувенир. Днес тази тенденция е родила една мощна индустрия, която произвежда чисто нови автентични носии, както впрочем и ятагани, хурки, черешови топчета.

Кич или медиен театър?
Не ме разбирайте погрешно: чудесно ще е, ако някой се занимава с изучаване на местните облекла, да ги събира, да ги опазва в музеи. Но фолклорът е локално явление; нацията е нещо модерно и да се обозначава тя основно с фолклорни знаци е дори обидно. Още по-ценни днес са онези дизайнери, които творчески адаптират елементи от традицията към съвременния живот. Вече има фирми, които произвеждат интересни дрехи и започват да налагат местен стил, както в Индия, в Мексико, в Африка. Те са май най-напред в играта с шевиците, където често виждам прекрасни неща. Всякак бих подкрепил това усилие. Но средния път на индустриално производство на обобщени знаци за българщина – това просто е кич.

Или по-лошо: медиен театър. Театър, който легитимира като патриоти хора, които са решили да се маскират за пред камерата. Който дава възможност на кметове да укрепват позициите си, като отчитат точки в иначе празния си културен календар, или пък на журналисти, като пълнят предаванията си в празните празнични дни. Ако изгледате репортажа за хайдутина-абитуриент от училището в Котел, ще видите, че всъщност много повече говори гордата му майка – той май имал други идеи, за това пък тя подробно обяснява патриотичния смисъл на жеста му. И тук е моят проблем с фолк-абитуриентите: ако го правят за себе си, ако се бунтуват срещу досегашната практика, срещу глобализацията или каквото решат – чудесно.

Появяват се младежи в средновековни ризници, със смешни прически, във фентъзи одежди, с трактор… Може би абитуриентския бал постепенно ще се превърне в карнавал и наистина ще ни бъде весело. Въпросът е децата да не правят това, за да се харесат на родители, учители, журналисти. Това е момент, в който трябва да се откъснат от опека – след ученето да се докажат и в полето на въображението.