Още не стихнали гърмежите в Париж и ние бързаме да ударим себе си. След първите мигове на шок и стрес от терор като този във френската столица в петък вечерта, точно когато единството и съпричастността набираха скорост, тогава стана друг атентат. Невидим за окото, но болезнен за душата. Тогава удариха "своите". Започнаха обвиненията защо си слагаш френското знаме и палиш свещи пред френското посолство, а не плачеш за взривения руски самолет или за атентата в Кения по-рано тази година, или за някоя друга трагедия, станала или ставаща всеки ден някъде по света. Това е брутално нападение над личността и нейната психика да реагира на нещо познато.

Учените смятат, че емпатията е зависима от близостта, нищо че светът ни вече е на един клик разстояние. Проучване [на английски език] на емоционалните реакции в Туитър след атентатите по време на маратона в Бостън през 2013-а година показва точно това - колкото по-близко ни е дадено място, толкова повече емпатия изпитваме към трагедията, разиграла се там. Независимо че например ние в България сме далече от Бостън или Париж, ако не всеки от нас, то поне мнозина имат приятели, близки или пък самите те са били скоро или не чак толкова скоро там. Някои са учили в Бостън, други са работили там, трети са ходили на гости на своите роднини. Париж е символ на романтиката и е в центъра на нашия континент. Мнозина прекарват там лятната си ваканция, пожелават ръката на любимата си, празнуват годишнини или просто ходят в командировки. Затова им е много по-лесно да се припознят като потенциални жертви.

В моя Фейсбук фийд имах доста такива постове. Някои си спомняха, че са били съвсем близо до концертната зала Батаклан, други пък им се е разминало пътуването точно в петък по някакви причини, трети са вечеряли в ресторант наблизо. Изключително полезно за разбиране на феномена в този смисъл е за щастие рядко използваната Фейсбук-функция "safe check-in" - всички, които са на мястото на трагедията да се обозначат сред приятелите и роднините си, че са окей. Това е особено полезно в днешно време, когато при голямо събитие (не непременно лошо) мрежите на мобилните оператори се задръстват и достъпът до нашите приятели и близки е по-труден. Фейсбук улеснява това. Мисълта "можеше да съм аз" е водещата в тази ситуация, както и страхът за близките и приятелите ни. В по-далечен план Франция е част от ЕС, нашия ЕС. С други думи атентатът е станал у нас. Все още информацията за организацията е оскъдна, но е ясно, че отворените граници и свободата на придвижване вътре в Съюза улесняват мобилността и на враждебни на Съюза ни елементи.

Не само това, но националността на организаторите е разнообразна. Това означава, че никой не е в пълна безопасност. Мисълта, че може някой от тях да ви е питал колко е часа, докато е отивал да си набави оръжието за това чудовищно престъпление, е ужасяваща. Може да е пътувал до вас или ваш близък в самолета, влака, автобуса. Да сте се редили на една и съща опашка в магазина за зеленчуци на ъгъла. Хората в по-малките страни като цяло се чувстват по-малко застрашени, тъй като тяхната роля в глобален план е нищожна. Подобна теза има хърватският премиер Зоран Миланович.

По време на извънредна пресконференция преди обяд в събота по повод атентатите в Париж той обяви, че Хърватия е безопасно място именно заради това, че е малка държава, която няма проблемите на страни като Франция. Населението в страната е сравнително хомогенно, икономическата ситуация не я прави привлекателна за бежанци и емигранти, външната й политика е като цяло пасивна. Тоест, евентуален удар върху Хърватия например не би донесъл нищо за изпълнението на целите на терористите. И все пак Хърватия се сблъска с тероризма на "Ислямска държава" съвсем наскоро, когато хърватският гражданин Томислав Салопек беше обезглавен в Египет. Това означава, че няма никакви гаранции за никого. Затова и солидарността с Франция е съвсем естествена реакция.