Мохамед Халаф завършва Багдадския университет през 1974 г. В продължение на три десетилетия работи като журналист в иракски, арабски и български медии. През 1978 г., когато баасисткият режим на Саддам Хюсейн засилва репресиите срещу интелигенцията и налага тотална цензура, Халаф бяга от Ирак и се установява в България. През следващите години е кореспондент на кувейския вестник „Ал Уатан“. Редовно публикува анализи за Балканите и в арабските вестници „Шарк ал-аусат“ и „Ал Хаят“, издавани в Лондон.
Мохамед Халаф защитава докторантура във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е хоноруван преподавател във Философския факултет, специалност „Политология“, и Факултета по журналистика и масови комуникации, където води курсовете „Близкият изток и регионалната и световната сигурност“ и „Арабските медии и глобализацията“. В честите си изяви и публикации в българските медии той анализира съвременните проблеми на Близкия изток. Участвал е в голям брой международни конференции посветени на арабския свят, политическия ислям и тероризма. Удостоен е с медал „1300 години България“ за заслугите му в популяризирането на българската култура в чужбина. Следва откъс.
След преднамерените операции за избиване, тероризиране или прогонване на християните в Ирак сега дойде ред на коптите в Египет, които станаха мишена на ДАИШ.
Броят на иракските християни през 1977 г. беше около два милиона. Сега те са едва 350 хил. души. Голяма част от тях в момента искат да емигрират в Европа, Канада и САЩ. Тези, които успяха да избягат, казват, че арабските им съседи и приятели са ги изоставили в ръцете на ислямските терористи. Сега те нямат никакво желание да се върнат и да живеят отново с тези, които се отрекоха от тях и ги изоставиха. Сагата на християните в Ирак предвещава бъдещото им напускане на Близкия изток.
Заплахите идват както от „Ислямска държава“ с нейния терор и целенасочена линия към унищожаване на църквите и манастирите, опожаряване или разграбване на домовете им, така и в резултат от засилената миграция на все повече християни в търсене на свобода и осигурен живот.
Ако бъде лишен от християните си, Близкият изток ще загърби както миналото, така и бъдещето си. Това е така, защото християните са онези, които дадоха тласък за развитието и модернизацията на региона. Християнските елити изиграха значителна роля в развитието на културата, несъразмерна с малката демографска тежест на тяхната верска общност. Това се отнася главно за периода, през който великото наследство на европейската античност беше асимилирано в новите култури на Близкия изток.
Тъжна е съдбата на близкоизточните християни, тъй като те са изложени на двоен гнет – от една страна, управляващите успешно ги използваха пред света като свидетелство за своята толерантност и се изживяваха като защитници на малцинствата. От друга страна, те станаха прицел не само за джихадистките движения, упражняващи организиран терор уж в името на религията, но и за догматичните мюсюлмански общности, които ги считат за граждани втора категория. Третирането на християните като неверници гяури е особено обидно за тях, тъй като те са представители на по-стара единобожна религия и се считат за коренното население тези исторически земи.
Ирак и Египет са особено засегнати от този изход на християните – ако доскоро те съставяха 11% от населението на Египет и 5% на Ирак, сега не попадат дори в статистиките. Единствено автономният Иракски Кюрдистан съумя да ограничи миграцията на християните чрез целенасочени административни мерки за съхраняването на тази общност.
Що се отнася до Сирия, където преди християните също съставляваха една десета от населението, днес тази общност е изправена пред трудния избор да остане под крилото на деспотичната власт с шиитски профил или да се присъедини към една опозиция, която в по-голямата си част е съставена от враждебни ислямистки групировки и перспективата е бягство към бежанските лагери в съседни държави и в Европа.
В Палестина християните са изложени на по-различни заплахи, произтичащи от възобновената конфронтация между палестинци и израелци, мюсюлмани и юдеи. Поради това палестинските християни намират все по-малко възможности за отстояване на своите верски и социалнополитически права и искания. За разлика от тях, християните в Йордания, съставляващи 5% от населението, се ползват с благоволението на кралското семейство и поддържат нормални отношения с мюсюлманското мнозинство. В официалната идеология дори се говори за мюсюлманско-християнско братство като основа на единната нация. Въпреки това обаче засилването на екстремистките тенденции сред йорданското общество предизвиква нарастваща тревога сред християните в страната, които иначе процъфтяват икономически.
Що се отнася до Ливан, съжителството между мюсюлмани и християни е закодирано в конституцията и е социално-политическа реалност.
Най-важният въпрос днес е дали християните ще могат в бъдеще да са част от този регион. Защото сега родният им Близък изток е в плен на религиозна нетърпимост и е разкъсван от конфликти, които представляват пряка заплаха за съществуването им. Всички проучвания сочат рязко влошаване на ситуацията в обитаваните от близкоизточни християни райони заради въздействието на фанатични движения, особено след обявяването на „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак и варварската й тактика за прочистване на контролираните от нея райони от „гяури“, тоест от християни и други верски малцинства. Първият, който предупреди за опасността още през декември 2014 г., бе папа Франциск. Международната общност обаче игнорира това предупреждение и не предприе никакви мерки катастрофата да бъде избегната. Дори Хилари Клинтън определи терорът на ДАИШ срещу християните като нов геноцид.
Това обвинение бе подето и от бившия държавен секретар Джон Кери, който окачестви насилията над тези малцинства като престъпление срещу човечеството в съответствие с международното право. Според годишния доклад за 2015 г. на организацията „Отворени врати“, която следи за преследването срещу християни в 50 държави, антихристиянските издевателства нареждат териториите, контролирани от ДАИШ в Сирия и Ирак, сред 10-те най-опасни държави в света по този показател. Според Центъра за религиозна свобода „Хъдсън“ в САЩ съдбата на християните в мюсюлманските общества може по-адекватно да бъде описана като „религиозно прочистване“, вместо като „религиозни гонения“. На това се дължи фактът, че през изминалото десетилетие Ирак е бил напуснат от между 1/3 и 1/4 от християнските общности там. Според проучване на фондация „Пю“ от март т.г., християните са потискани и преследвани заради вярата си в 102 държави. Пет от 18 близкоизточни държави налагат ограничения на упражняването на християнския култ. В тази връзка и на фона на зачестилите терористични атентати в Египет и Ирак срещу християните трябва да бием тревога, защото по-нататъшното игнориране на проблема ще допринася за приписването на престъпленията срещу християните и другите верски малцинствени групи, извършвани от ДАИШ, на исляма и на мюсюлманите като цяло.
Учудващо е мълчанието на традиционните ислямски институции и тяхното нежелание да обявят престъпния характер на тези действия на джихадистите от „Ислямска държава“. Египетските мюсюлмани платиха цената за политическите промени и свалянето на „Мюсюлмански братя“ от власт. Все още има пречки пред християните да изграждат нови църкви поради отрицателното отношение на обществото в страната. При това вербалното осъждане на тези престъпления не е достатъчно, а трябва да бъде последвано от наказания на извършителите и компенсации за жертвите. Само такива мерки могат да спрат бягството на милиони християни от Близкия изток. Защото в противен случай ще се стигне до деня, в който жертвите ще се обърнат към Международния криминален съд с жалби не само срещу ДАИШ, но и срещу правителствата и режимите, които осигуряват властови чадър над престъпниците. Християните в Ливан до гражданската война през 1975 г. бяха близо 50% от населението. Сега обаче те са едва 30%. Това е в резултат на войната, която принуди милиони да емигрират в Европа, Южна и Северна Америка. Що се отнася до палестинските християни, които живеят на Западния бряг, през 1947 г. те бяха 80% от населението, а сега са 20–25%. А християните в Газа, която се приема за едно от местата, където те са най-потиснати, през 2007 г. бяха близо 3 хил. души, докато през 2011 г. броят им се е свил до 1400 в резултат на емиграцията им. Има изследвания, които предричат изчезването на християните в ивицата Газа. По данни на организации за защита на човешките права броят на убитите християни в Нигерия, Ирак, Еритрея, Афганистан, Сирия, Пакистан, Сомалия, Иран и Судан през 2015 г. е най-малко 7100 души, а в сравнение с 2014 г. се е увеличил с 63%.
