Смъртта на Европа е пред нас. Все още мъглява и далеч от неизбежността, но видима и приближаваща – като далечна планета в обектива на сателитен телескоп, пише Брет Стивънс за Wall Street Journal. Европа достига своя край, не заради склеротична икономика, застояла демография или липса на функционираща супердържава. Истинската причина не е и масовият прилив на имигранти от Близкия изток и Африка. Тези отчаяни хора са само поредният хладен полъх в гората на една изсъхваща цивилизация.

Европа умира, защото е станала морално некомпетентна. Проблемът не е, че Европа не означава нищо, а че тя е символ на празни неща. Европейците вярват в човешки права, толерантност, отвореност, мир, прогрес, околна среда и удоволствие. Тези вярвания са много хубави, но са и вторични.

Това, в което европейците вече не вярват, са нещата, от които тези вярвания произлизат – юдаизма и християнството, либерализма и просвещението, гордостта и способностите, капитализма и богатството. Те вярват още по-малко в смисъла да се бориш, жертваш, плащаш или дори да спориш за тези неща. След като игнорират и подкопават собствените си основи, те се чудят защо къщата им се разпада.

Какво е Европа? Тя е Гърция, а не Персия; Рим, а не Картаген; християнство, а не халифат. Тези различия са фундаментални. Да кажем, че Европа е отделна цивилизация, не значи, да я определяме като добра или лоша. Това значи просто да кажем: Това сме ние, а това са те. И не означава, че Европа трябва да е затворена цивилизация, а просто такава, която не се асимилира, когато контактува с чужденци, които приема в пределите си.

Това е нещото, което прави дипломацията на Ангела Меркел, безспорният регент на европейската външна политика, толкова странна и объркваща. Германският канцлер води партия, наречена Християндемократически съюз, чиято основна цел е да обедини сплоти германските десни в разумен консерватизъм.

Въпреки това, на 18 октомври тя беше в Истанбул, за да предложи сделка, в която Европа се съгласява на безвизово пътуване за турците от следващата година, както и по-бързо придвижване на Турция към Европейския съюз, стига Анкара да направи повече за разселването на сирийските бежанци в своите граници – нещо, за което Европа ще плати сметката.

Това е обратна политика на съответствието, в която канцлерът моли за малки услуги по-слаби страни по временни въпроси в замяна на големи отстъпки с много по-значими последици. Има 75 милиона турци, чийто доход не отговаря на този на западноевропейците. Държавата се води от избран ислямист с авторитарни уклони, склонен към антисемитски изблици, който открито подкрепя Хамас, отрича арменския геноцид, вкарва рекорден брой журналисти в затвора и организира съдебни процеси срещу политическите си опоненти в съветски стил. Освен това Турция граничи със Сирия, Ирак и Иран – граници, които ще станат европейски, ако страната бъде приета в ЕС.

Това е страната, която Меркел предлага да приемем в лоното на Европа. Нейните поддръжници биха казали, че тя не е искрена, но това само утежнява позора на увертюрата ѝ.

Освен това обединява опасността. Могат ли европейските либерални политически традиции, както и религиозното ѝ и културно наследство, да издържат на масовия приток на мюсюлмански имигранти, ако броят им достигне десетки милиони? Не, особено предвид честите проблеми с голяма част от мюсюлманското население на континента. Не и когато имаме имигрантски групи, които се противопоставят на асимилацията и страни-домакини, които предявяват само ориентировъчни искания за граждански задължения.

И не когато небрежната имиграционна политика, провеждана в пристъпи на морални самопоздравления, води до неизбежна реакция. На 18 октомври множество швейцарски избиратели гласуваха за Швейцарската народна партия, известна главно с антиимигрантската си позиция. Нейните посестрими в Европа също са сред спечелилите от миграционния приток, трафика на хора и легитимното недоволство срещу постмодерните държави, които предписват нелиберални лекове. Малко неща са по-опасни за демокрацията от популистите, въоръжени с доводи.

Фактът, че този текст ще бъде осъден като неморален, говори много за политиката на нашето време. Дневният ред на Европа е такъв, че вече е почти невъзможно да се твърди, че Старият континент не може да бъде себе си, ако не е верен на своето наследство. Това е бракът между разум и откровеност, произвел една цивилизация на технологичното майсторство, комбинирано с човешко благоприличие.

„Похвално е, че Западът се опитва да бъде по-отворен, за да разбере по-добре ценностите на останалите, но така той губи способността да обича себе си“, каза един германски теолог преди повече от десетилетие.

„Всичко, което Европа вижда в собствената си история, е презряно и разрушително – тя вече не може да приеме великото и чистото. Това, от което се нуждае Европа е ново самоприемане, което е критично и смирено, ако наистина иска да оцелее“, добавя той.
Въпросният теолог е Йозеф Ратцингер, известен повече като Бенедикт XVI. Думите му далеч не са на мода, което ги прави толкова важни за четене.