Масовата емиграция е сред основните причини през последните години България да бъде управлявана от погрешни хора - този извод прави политологът Иван Кръстев в статия, публикувана в британския вестник "Гардиън".
Несъмнено талантливите се възползваха от отварянето на границите, но от това спечелиха поне още две групи: лошите политици от Източна Европа и ксенофобските партии от Западна Европа, отбелязва авторът.
На български текстът, който има оригинално заглавие "Великобритания печели от изтичането на мозъци от Източна Европа" е публикуван в портал "Култура".
В България е популярен следният виц. Трима българи, облечени в традиционни японски носии и въоръжени с мечове, се разхождат по улиците на София. Спира ги един минувач и ги пита какви са и какво правят:
"Ние сме Седемте самураи и искаме да превърнем тази страна в по-добро място за живеене", отговорят те.
"Но защо сте само трима?"
"А, другите четирима отидоха да работят в чужбина."
Влиянието на емиграцията от Източна Европа върху Великобритания стана повод за разгорещени дебати през последните години. Но тези спорове често пренебрегват степента, в която миграцията променя обществата,
откъдето идват тези имигранти. Наскоро вестник "24 часа" изчисли, че за последните 23 години страната са напуснали 3 милиона българи – което е драматична демографска промяна за страна с население от малко
над 7 млн. души.
Това непознаване на проблема води до няколко повърхностни заключения. Едното е предположението, че емигрантите са предимно хора, които биха останали без работа в собствената си страна: миграцията им позволява да си намерят работа, с която след това подпомагат близките си у дома и по този начин подобряват цялостната макроикономическа ситуация в Източна Европа.
Но реалността е много по-сложна. Отварянето на границите е едновременно най-доброто и най-лошото, което се случи на българското общество след падането на Берлинската стена. "Мога да обичам само това, което съм свободен да напусна", написа източногерманският дисидент Волф Бирман през 70-те години. В продължение на близо половин век от българите се очакваше да обичат една страна, която те нямаха свободата да напуснат и затова те приветстваха отварянето на границите. Но откакто границите бяха отворени, се появи един друг въпрос:
как може да промениш една страна, която мечтаеш да напуснеш?
Масовата емиграция на хора предимно на възраст между 25 и 50 години оказа драматично влияние върху българската икономика и нейната политическа система. Бизнесът се оплаква от недостиг на квалифицирана
работна ръка. Здравната система в България е лишена от квалифицирани медицински сестри, които могат да печелят няколко пъти повече, като се грижат за някое семейство в Лондон, отколкото като работят нископлатена работа в някоя местна болница. Повечето от най-добрите абитуриенти в България не кандидатстват в български университети, като по този начин ги лишават от своя талант – в момента българите са
втората най-голяма студентска общност в Германия след китайците. И макар повечето от тези, които отиват да учат в чужбина, да планират да се върнат, осъществяването на този план често се оказва по-трудно от очакваното. Хората, които напускат родната си страна в период на съзряване, е по-вероятно да не притежават социалните мрежи, които могат да ги привлекат след това обратно. А и когато се върнат, често те са посрещани далеч не толкова топло, колкото очакват – далеч от очите означава далеч от сърцето. В България завръщането у дома често се асоциира с провала на това да постигнеш нещо голямо по широкия свят.
Другото повърхностно допускане за миграцията от Източна Европа е, че тя превръща страни като България в по-либерални държави. Според този аргумент животът в мултикултурни общества като Великобритания отваря очите на милиони българи.
Достатъчно е обаче само да прочетете няколко блога или постингите във фейсбук на мнозина българи, които живеят в чужбина, за да осъзнаете колко лесно гладните източноевропейски имигранти могат да се превърнат
в ксенофоби с антиимигрантски настроения, когато става дума за това как България трябва да се отнася към чужденците.
В най-лошия случай може да се твърди, че масовата емиграция е сред основните причини през последните години България да бъде управлявана от погрешни хора. Несъмнено талантливите се възползваха от отварянето
на границите, но от това спечелиха поне още две групи: лошите политици от Източна Европа и ксенофобските партии от Западна Европа
В класическата си книга "Изход, глас и лоялност" американският социолог Алберт Хиршман описва две стратегии, които хората изработват за справяне с институциите, които не работят добре. Хората имат възможност за "изход" – като гласуват с краката си и така дадат израз на недоволството си, намирайки си работа на друго място, или пък като изказват на глас опасенията си и така избират да се борят за реформа отвътре.
Хиршман е наясно, че в повечето случаи изходът предизвиква натиск за промяна, но той също така посочва, че "тези, които държат властта в един монопол, биха имали интерес от създаването на ограничени възможности за изход на онези, които могат да изкажат недоволство".
Изходът може да доведе до реформа, но при определени условия той може да се превърне в голямо препятствие пред реформирането на обществото.
Масовите антиправителствени протести, които се случиха в България през 2013 г., са съвършено отражение на този парадокс: протестиращите скандираха "Не искаме да емигрираме", ала накрая някои от тях направиха точно това – защото сега е по-лесно да заминете за Германия, отколкото да превърнете България в държава, подобна на Германия.
А когато най-активните и критични граждани напуснат страната, самураите, които остават да се борят за промяна, са само трима. И като се има предвид настоящото равнище на корупция и лошо управление в България, те съвсем не са достатъчни.
Дали тогава британските призиви за ограничаване на свободата на движение няма да се превърнат в скрита благословия за страните от Източна Европа? Не и веднага. Миналата година едно изследване, посветено на 25-та годишнината от падането на Берлинската стена, се опита да измери какво обществото смята, че е спечелило и какво е загубило от посткомунистическия преход.
Резултатите бяха шокиращи за много политици: въпреки че голямото мнозинство от българите продължава да подкрепя членството на страната в ЕС, мнозина са склонни да виждат изминалите две десетилетия като провал, а не като успех.
Те виждат приемането на своята страна в Европа през призмата на деиндустриализацията, нарастващото социално неравенство и корумпираните елити. Но свободата на движение беше посочена като един от безспорните успехи за последните 25 години. Това е едно от нещата, които карат много хора все още да вярват, че ЕС има бъдеще. А това изправя лидерите на Европа пред дилема: ограничаването на свободата на движение може да спомогне Великобритания да остане в ЕС, но излага на опасност да лиши от легитимност този проект в очите на новите страни-членки.
