Бях на премиерата на новия български филм „Пеещите обувки“, който получи някаква награда на московския кинофестивал през лятото и ще се пуска по кината през февруари догодина. И ми се струва, че още дълго време ще гледам подозрително на всеки нов български филм. Накратко казано, лентата е един полупровал.

Знам, че е много трудно да се направи филм за реално съществувал човек на изкуството, още повече почти твой съвременник. Всеки може да влезе в youtube и да гледа клипове с Леа Иванова, да съпоставя, да харесва или не харесва. Обаче да направиш филм за музиканти с такъв отвратителен звук, ми се струва повече от светотатство.

Една трета от репликите направо не се чуват – било заради глухия и потиснат звук, било заради прословутата липса на ясна дикция на повечето български актьори.

Музикалните сцени, доколкото ги има във филма, са направо катастрофа – в много от тях липсва синхрон между картина и звук, а в звуково отношение са като кръпка. Не знам как се правят на Запад филми, в които се разказва за музиканти. Явно с много пари, но и с добри музикални консултанти. Не е невъзможно да се възпроизведе звукът отпреди десетилетия. Гледал съм такива филми. Все още има живи музиканти от тази епоха, които можеха да се питат.

Друго – филмът почва с надписи, които оповестяват, че е направен по мотиви от живота на джазпевицата Леа Иванова. Ама във филма всъщност са показани нейни изпълнения на джаз обработки на български народни песни, при това направени на границата с гротеската. Пълен нонсенс.

Много дразни и изборът на местата на снимките. Всички са правени около Националната художествена галерия, парламента и около и във Софийския университет. Преправени са да изглеждат като луксозни заведения и все едно трябва да си представиш, че това са западните вариетета, в които Леа Иванова е пяла. Е да ама берлинският Фридрихщатпаласт е амфитеатрална зала с 2000 места. Мюнхенският Байеришер хоф има огромна сцена. Бил съм в тях. От филма излиза, че тя е пяла в някакви евтини бирхалета с по 4-5 маси. То е ясно, че филмът е правен с малко пари, ама като нямаш средства, намери друг начин. Щото така придаваш съвсем друг характер на изобразеното.

Филмът трае 2 часа и половина, което ми се струва твърде множко за онова, което се показва. Спокойно могат да се изрежат 45 минути. Находката във филма определено е актрисата Рая Пеева, която играе младата Леа. Успяла е да й влезе в кожата и заслужава похвали за това.

При това тя е по-необлагодетелствана, защото няма видеоматериали от 40-те и 50-те години с Леа Иванова и тя трябва да разчита само на написаното и на въображението си. Възрастната Леа се играе обаче от Ернестина Шинова. Съжалявам, но колкото и сръчна актриса да е, фактът, че всеки ден рекламира матраци с лудия си мъж и че се изявява в „Комиците“, ми отвличат вниманието, докато я гледам.

Целта на режисьора Радослав Спасов е да покаже драмата на артиста, който е принуден да сътрудничи на ДС, за да оцелее. Във филма има действително случили се събития, но и много добавени. Но всъщност се е получило така, че е показана драмата на съпруга Еди Казасян, който в края на живота си, четейки досието на Леа, започва да мисли, че всъщност Леа се е омъжила за него по поръчение на Държавна сигурност.

Тоест, че е живял нечий друг живот. Така че сценарият не е съвсем лишен от смисъл. Впрочем той също е писан от Спасов. Драмата на филма обаче е реализацията. Действието върви мудно и двата часа и половина едвам се издържат. Спасението за такива дълги филми обикновено е да се наситят с музика, така че любителите на съответния жанр да могат да го преглътнат по-лесно. Обаче тук няма музика от епохата или поне не достатъчно. Има музика от Виктор Чучков, което е съвсем друго нещо.