Царю честити, добър ден и добре дошъл в нашата противоречива София. Тук може и да не се почувстваш у дома си. Толкова сме свикнали да бъдем на два лагера – на “за” и “против”, че е неизбжно да не те причислят към единия. Тогава другият задължително ще сипе хейт.
Разломът у нас се появи като разширяваща се пукнатина в сърцето на нацията, веднага след като се зърнахме паметника на Самуил. Разместването на плочите предизвика истински интелектуални трусове, нещо подобно на щетите в екшъна Сан Андреас.
На българска почва обаче разломът е културно-естетически, а пукнатината става все по-дълбока, толкова дълбока, че човек го хваща страх да изрази мнение, тъй като противния лагер ще го разкъса от критика. Трусовете са поне 8 по скалата на Рихтер, особено като се заговори за очите на Самуил. Вярно, има някаква изкривена символика в това, че царят, който умира, виждайки с очите си ослепените български бойци, пристигна в центъра на София със светещи очи. И в крайна сметка вместо да му изпишат веждите с паметника, почти му избодоха очите от критика.
Да оставим настрана обидите на историка Божидар Димитров, но как да подминем, че критично се изказаха коментатори, културолози, общественици и обикновени хумористи, които си намериха нов повод да си чешат езиците. Изобщо циркове на квадрат с разни културно-исторически препратки.
В други европейски столици посетителите се наслаждават на Мислителят на Роден, други се гордеят с паметника на Чърчил. Виена позлати своя Щраус, а в Брюксел туристите изобщо не се смущават от пикаещото момченце, дори е задължително да се снимат с него. В крайна сметка всеки може да съзерцава каквото му допада и да критикува това, което не му харесва.
Този път обаче творбата на Хайтов се оказа истински душевадец, защото извади на показ душевното разслоение сред интелектуалния ни елит. Мнозина намериха благодатен повод да се поупражняват в реторика, наричана за по-модерно публичен хейт и по този повод да се разделят за кой ли път на два лагера.
Същото симптоматично разделение предизвика и изборът на “Време разделно”, избран претенциозно за филм на столетието. И отново започнаха да се произнасят видни народопсихолози по въпроса. Е, вече осъзнато можем да кажем, че е настанало Време разделно и в този исторически момент у нас, но в случая това е естестко време разделно.
А споровете за паметници и филми са толкова несъстоятелни и маловажни, особено, ако осъзнаем, че дълбокото разделение у нас изобщо не е на естетически принцип. Има друга по-съществена разделителна линия, която дели нацията на два типа хора: такива, които се възползват от властта си и всички останали.
Противопоставянето на тези два типа може да се разгори по-силно от дебатите за една нова скулптура в центъра на София, а трусовете да сигнат невиждани висоти. В крайна сметка – спорът за очите на цар Самуил е само прах в очите и димна завеса, зад която прозира истинското разделение и разлом на нацията.
Ако този паметник обаче оцелее под критичния обстрел, чакаме у нас да изникнат монументи на Аспарух, Борис, Стамболов, Симеон Велики. Българските владетели са на опашка за овековечаване. И ако си мислите, че няма обществено обсъждане – грешите – то започна и ще продължи. След 26 години пряка или фасадна демокрация сега народът има думата – как да се правят паметници и изобщо произведения на изкуството. И докато тече ожесточеното обсъждане, разломът нараства със застрашителни темпове.
