Бях изненадан, когато Байдън реши да се кандидатира отново за президенти да се опита за трети път да влезе в Белия дом. Проблемът не беше неговата възраст, 77 години. Мнозина от нас познават достатъчно седемдесетгодишни, които са жизнени, с остър ум, физически способни и с ясна мисъл. Но не и Джо Байдън.Байдън беше изхабен на 77 години и телесно, и умствено.
През ноември 2017 г., когато бях на остров Нантакет на Деня на благодарността, участвах в представянето на новата мемоарна книга на Байдън „Обещай ми, татко: Година на надежда, трудности и цел“. Някои политици публикуват мемоари, преди да започнат президентска кампания, за да се представят пред избирателите. Други политици публикуват мемоари в края на кариерата си, за да се сбогуват. Предположих, че става въпрос за второто, както и че това е опит на Байдън да спечели малко пари след беше част от администрацията на Обама. Известно е, че Байдън често се оплакваше, че е една от най-слабо платените политически фигури във Вашингтон. Байдън говори в зала, пълна с дружелюбни местни хора, много от които го познаваха лично от години.
Бях поразен от това, което видях. Огънят в очите му беше изгаснал. Той дърдореше странно, постоянно губеше мисълта си, неразбираше въпроси, пропускаше подсказванията. След въпросите и отговорите, които се получиха неловко, Байдън се срещна с избрани хора от публиката зад кулисите, за да им даде автограф, да се снимат с него и да се поздравят. Гледах как той се мъчеше да поддържа най-обикновен разговор, като понякога не успяваше да разпознае стари приятели и поддръжници, мъже и жени, които го познаваха добре от десетилетия. Това е краят, помислих си.
Лебедовата песен на Байдън. Смятах, че семейството му има късмет, че политическата му кариера приключва и може да се каже, че завършва добре, с два мандата като вицепрезидент на Обама, където той се бе проявил с относително достойнство и си тръгна в пика на своята кариера от гледна точка на вежливостта, присъствието на духа и приличието. И после той се кандидатира за президент. Имаше много фактори, които позволиха на Байдън да спечели първо номинацията, а след това и изборите през 2020 г. Обама се намеси по време на първичните избори, за да разчисти пътя на Байдън, призовавайки Пийт Бутиджидж и Ейми Клобучар да оттеглят кандидатурите си, не само за да помогне на Байдън, но и за да предотврати номинацията на радикалния Бърни Сандърс.
Пандемията от COVID държа Байдън удобно скрит в мазето му в Делауеър през по-голямата част от кампанията, давайки му възможност да победи заради социалната дистанция. Самият Тръмп изпитваше трудности в необичайното напрежение на пандемичното президентство, без да има силата да очарова и убеди уморената нация, че може да продължи своята работа. Но водещ фактор за президентската победа на Байдън през 2020 г. беше пресата. Големи части от политическите медии решиха, че всяка съществена критика към Байдън ще попречи на общата им цел да извадят Тръмп от Белия дом. Те спряха да си вършат работата и станаха активисти, а не репортери. Те доброволно предадоха своите отговорности пред обществото.
Всеки журналист от ляво ориентираната преса, който изразяваше загриженост за състоянието на Байдън или поставяше под съмнение компетентността му като потенциален президент, беше тормозен и осмиван в социалните медии или на живо в ефир, дори заплашен с "канселиране" от сътрудниците на Байдън, от активисти на Демократическата партия и от колеги репортери. Отразяването на Байдън през цялата кампания беше притъпено, неясно и несъществено. От друга страна, отразяването на Тръмп беше до голяма степен агресивно, враждебно и хиперболизирано. Тръмп, разбира се, заслужаваше медиите да следят изкъсо изказванията му, но дисбалансът беше ясен за всеки, който искаше да го види. След като Байдън спечели Белия дом, служителите му станаха още по-непрозрачни и потайни. Байдън беше защитен от пресата, рядко даваше интервюта и избягваше пресконференциите до абсурдна степен.
Той разчиташе на бележки и аутокю дори за най-елементарните изяви. Взимаше дълги ваканции, последвани от уикенди на плажа. Той пропуска важни събития на световните форуми и направи нелепи грешки на ключови срещи. На репортерите не беше позволено да общуват с лекаря на Байдън или да видят пълното му медицинско досие, една съвсем стандартна процедура, която по правило се посреща с недоволство от почти всяка президентска администрация,но рядко е бил отказвана. Неговият екип объркваше и заплашваше, както и отричаше това, което бе очевидно за всички.
Тревожните необработени видео записи бяха наричани като „евтини фалшификати“. Те казаха, че Байдън е в разцвета на силите си и работи повече дори от по-младите си сътрудници. И дружелюбните медии позволиха това да им се размине. В различните редакции заговорът за мълчание се случваше по различен начин. Редактори, водещи, изпълнителни продуценти, репортери на терен – всички те играеха различни роли в отделните медии, за да скрият истината. Журналистите, отразяващи Белия дом, не бяха жертви на заблуда от страна на администрацията на Байдън. Те бяха в еднаква степен обект на заплахи, но и съучастници. Това не означава, че всяка медия и новинарско издание са лъгали непрестанно. Имаше няколко плахи опити за медицински анализ и изразяване на тревога. „Ню Йорк Таймс“ публикува няколко видни статии, които се опитаха да разтърсят спящия гигант, но тези истории бяха поднесени уклончиво, внимателно и много се стараеха сравненията между Байдън и Тръмп да са в полза на първия. При това след тези статии журналистите от вестника бяха опровергани и осмяни от администрацията на президента.
Водещите на вечерните комедийни предавания, като цяло либерални по природа, всъщност направиха повече от най-големите новинарски редакции на страната, за да привлекат Байдън под отговорност за действията му, като се подиграваха на старческите изцепки и препъвания на Байдън, както и на абсурдното отричане на Белия дом за тях. Междувременно Републиканският национален комитет и прорепубликанските медии често прекаляваха с обвиненията в деменция, особено през първите две години, когато упадъкът на Байдън не беше толкова забележим и позволяваха да бъдат обвинявани в теории на конспирацията. Когато такова обвинение стига до явен фалш, това дава възможност на отсрещната страна допълнително да маскира проблема. Байдън не беше толкова зле, колкото твърдяха републиканците, но не беше и здрав, както се опитваха да го представят демократите.
Той имаше добри и лоши моменти, ясни сутрини и замъглени следобеди. Нуждаеше се от почивка и спокойствие, както и от удобни условия, след което обикновено можеше да се представи адекватно за кратки периоди. Това създаде достатъчно видеоклипове, зад които приятелската преса и Белият дом могат да се скрият и да твърдят, че всичките му дни са добри. Първият началник на кабинета на Байдън, Рон Клейн, беше майстор в управлението както на графика на Байдън, така и на приятелите му сред журналистите. Но президентството е работа 24/7, с ежедневен стрес и непредвидени кризи. Не е на непълно работно време. Не може да се съобразява с ежедневните грижи за един стар човек. Преди няколко месеца, седмици след достойното представяне на Байдън в речта му за състоянието на Съюза, мои източници започнаха да ми съобщават, че състоянието на президента рязко се влошава.
Умственото му състояние се влошаваше и той става болезнено крехък. Срещите с него на моменти са били жалки и страшни. Неговият екип, според моите източници, едновременно отричаше състоянието и способностите на президента за бъдещо управление, а също така подкрепяше заговора за мълчание с опорни точки, сплашване и лъжливи обещания към медиите. Тези опорни точки се появиха като оправдания във вестниците и в зловещи политически тиради по кабелните новини. Историята наистина ще бъде суров съдия за един от най-големите провали на журналистиката в близкото минало на нашата нация. Сега страната ни е в голяма беда. Правителството и свободната преса излъгаха обществото.
Чуждите държави, приятелски и неприятелски, знаят, че нашият президент е умствено негоден за поста и че няма кой да управлява в Белия дом. Стабилните основи на американската система бяха заменени с пясък и мъгла, поставяйки въпроса не само за преизбирането на Байдън, но най-вече за фундаменталните съмнения относно нашата национална сигурност и нашия главнокомандващ. Заговорът за мълчание на медиите имаше за цел да попречи на Доналд Тръмп да се върне в Белия дом за втори мандат. Иронично е, че измамата и лицемерието може да се окажат точно онова, което всъщност ще върне Тръмп в Овалния кабинет.
През ноември 2017 г., когато бях на остров Нантакет на Деня на благодарността, участвах в представянето на новата мемоарна книга на Байдън „Обещай ми, татко: Година на надежда, трудности и цел“. Някои политици публикуват мемоари, преди да започнат президентска кампания, за да се представят пред избирателите. Други политици публикуват мемоари в края на кариерата си, за да се сбогуват. Предположих, че става въпрос за второто, както и че това е опит на Байдън да спечели малко пари след беше част от администрацията на Обама. Известно е, че Байдън често се оплакваше, че е една от най-слабо платените политически фигури във Вашингтон. Байдън говори в зала, пълна с дружелюбни местни хора, много от които го познаваха лично от години.
Бях поразен от това, което видях. Огънят в очите му беше изгаснал. Той дърдореше странно, постоянно губеше мисълта си, неразбираше въпроси, пропускаше подсказванията. След въпросите и отговорите, които се получиха неловко, Байдън се срещна с избрани хора от публиката зад кулисите, за да им даде автограф, да се снимат с него и да се поздравят. Гледах как той се мъчеше да поддържа най-обикновен разговор, като понякога не успяваше да разпознае стари приятели и поддръжници, мъже и жени, които го познаваха добре от десетилетия. Това е краят, помислих си.
Лебедовата песен на Байдън. Смятах, че семейството му има късмет, че политическата му кариера приключва и може да се каже, че завършва добре, с два мандата като вицепрезидент на Обама, където той се бе проявил с относително достойнство и си тръгна в пика на своята кариера от гледна точка на вежливостта, присъствието на духа и приличието. И после той се кандидатира за президент. Имаше много фактори, които позволиха на Байдън да спечели първо номинацията, а след това и изборите през 2020 г. Обама се намеси по време на първичните избори, за да разчисти пътя на Байдън, призовавайки Пийт Бутиджидж и Ейми Клобучар да оттеглят кандидатурите си, не само за да помогне на Байдън, но и за да предотврати номинацията на радикалния Бърни Сандърс.
Пандемията от COVID държа Байдън удобно скрит в мазето му в Делауеър през по-голямата част от кампанията, давайки му възможност да победи заради социалната дистанция. Самият Тръмп изпитваше трудности в необичайното напрежение на пандемичното президентство, без да има силата да очарова и убеди уморената нация, че може да продължи своята работа. Но водещ фактор за президентската победа на Байдън през 2020 г. беше пресата. Големи части от политическите медии решиха, че всяка съществена критика към Байдън ще попречи на общата им цел да извадят Тръмп от Белия дом. Те спряха да си вършат работата и станаха активисти, а не репортери. Те доброволно предадоха своите отговорности пред обществото.
Всеки журналист от ляво ориентираната преса, който изразяваше загриженост за състоянието на Байдън или поставяше под съмнение компетентността му като потенциален президент, беше тормозен и осмиван в социалните медии или на живо в ефир, дори заплашен с "канселиране" от сътрудниците на Байдън, от активисти на Демократическата партия и от колеги репортери. Отразяването на Байдън през цялата кампания беше притъпено, неясно и несъществено. От друга страна, отразяването на Тръмп беше до голяма степен агресивно, враждебно и хиперболизирано. Тръмп, разбира се, заслужаваше медиите да следят изкъсо изказванията му, но дисбалансът беше ясен за всеки, който искаше да го види. След като Байдън спечели Белия дом, служителите му станаха още по-непрозрачни и потайни. Байдън беше защитен от пресата, рядко даваше интервюта и избягваше пресконференциите до абсурдна степен.
Той разчиташе на бележки и аутокю дори за най-елементарните изяви. Взимаше дълги ваканции, последвани от уикенди на плажа. Той пропуска важни събития на световните форуми и направи нелепи грешки на ключови срещи. На репортерите не беше позволено да общуват с лекаря на Байдън или да видят пълното му медицинско досие, една съвсем стандартна процедура, която по правило се посреща с недоволство от почти всяка президентска администрация,но рядко е бил отказвана. Неговият екип объркваше и заплашваше, както и отричаше това, което бе очевидно за всички.
Тревожните необработени видео записи бяха наричани като „евтини фалшификати“. Те казаха, че Байдън е в разцвета на силите си и работи повече дори от по-младите си сътрудници. И дружелюбните медии позволиха това да им се размине. В различните редакции заговорът за мълчание се случваше по различен начин. Редактори, водещи, изпълнителни продуценти, репортери на терен – всички те играеха различни роли в отделните медии, за да скрият истината. Журналистите, отразяващи Белия дом, не бяха жертви на заблуда от страна на администрацията на Байдън. Те бяха в еднаква степен обект на заплахи, но и съучастници. Това не означава, че всяка медия и новинарско издание са лъгали непрестанно. Имаше няколко плахи опити за медицински анализ и изразяване на тревога. „Ню Йорк Таймс“ публикува няколко видни статии, които се опитаха да разтърсят спящия гигант, но тези истории бяха поднесени уклончиво, внимателно и много се стараеха сравненията между Байдън и Тръмп да са в полза на първия. При това след тези статии журналистите от вестника бяха опровергани и осмяни от администрацията на президента.
Водещите на вечерните комедийни предавания, като цяло либерални по природа, всъщност направиха повече от най-големите новинарски редакции на страната, за да привлекат Байдън под отговорност за действията му, като се подиграваха на старческите изцепки и препъвания на Байдън, както и на абсурдното отричане на Белия дом за тях. Междувременно Републиканският национален комитет и прорепубликанските медии често прекаляваха с обвиненията в деменция, особено през първите две години, когато упадъкът на Байдън не беше толкова забележим и позволяваха да бъдат обвинявани в теории на конспирацията. Когато такова обвинение стига до явен фалш, това дава възможност на отсрещната страна допълнително да маскира проблема. Байдън не беше толкова зле, колкото твърдяха републиканците, но не беше и здрав, както се опитваха да го представят демократите.
Той имаше добри и лоши моменти, ясни сутрини и замъглени следобеди. Нуждаеше се от почивка и спокойствие, както и от удобни условия, след което обикновено можеше да се представи адекватно за кратки периоди. Това създаде достатъчно видеоклипове, зад които приятелската преса и Белият дом могат да се скрият и да твърдят, че всичките му дни са добри. Първият началник на кабинета на Байдън, Рон Клейн, беше майстор в управлението както на графика на Байдън, така и на приятелите му сред журналистите. Но президентството е работа 24/7, с ежедневен стрес и непредвидени кризи. Не е на непълно работно време. Не може да се съобразява с ежедневните грижи за един стар човек. Преди няколко месеца, седмици след достойното представяне на Байдън в речта му за състоянието на Съюза, мои източници започнаха да ми съобщават, че състоянието на президента рязко се влошава.
Умственото му състояние се влошаваше и той става болезнено крехък. Срещите с него на моменти са били жалки и страшни. Неговият екип, според моите източници, едновременно отричаше състоянието и способностите на президента за бъдещо управление, а също така подкрепяше заговора за мълчание с опорни точки, сплашване и лъжливи обещания към медиите. Тези опорни точки се появиха като оправдания във вестниците и в зловещи политически тиради по кабелните новини. Историята наистина ще бъде суров съдия за един от най-големите провали на журналистиката в близкото минало на нашата нация. Сега страната ни е в голяма беда. Правителството и свободната преса излъгаха обществото.
Чуждите държави, приятелски и неприятелски, знаят, че нашият президент е умствено негоден за поста и че няма кой да управлява в Белия дом. Стабилните основи на американската система бяха заменени с пясък и мъгла, поставяйки въпроса не само за преизбирането на Байдън, но най-вече за фундаменталните съмнения относно нашата национална сигурност и нашия главнокомандващ. Заговорът за мълчание на медиите имаше за цел да попречи на Доналд Тръмп да се върне в Белия дом за втори мандат. Иронично е, че измамата и лицемерието може да се окажат точно онова, което всъщност ще върне Тръмп в Овалния кабинет.
