България официализира кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН. Нормално, това предизвика бурни реакции, както на радост, гордост и патриотизъм, така и на недоверие и разочарование към правителството. В следващите редове ще се опитам да обясня защо личното ми мнение е, че България не трябваше да номинира г-жа Бокова, и че лично аз няма да я подкрепя в тази й кандидатура.

Кои качества на г-жа Бокова подкрепям

Отявлени нейни критици цитират комунистическото й минало, привилегированата позиция, в която е израснала, както и конкретни престъпления на баща й. Аз не смятам, че децата трябва да бъдат съдени за родителите си. Напротив, това е прийом именно прилаган в Съветския съюз, а след 1944 г. – масово и в България, където зверската разправа с класовите врагове често преминава в уреждане на лични сметки. Десетилетия наред основен признак за това какво не можеш да работиш какво не може да учиш и т.н. е родословното дърво – което си е направо средновековно разбиране за справедливост. Не съм чул тя да заеме конкретна осъдителна позиция спрямо социалистическия режим, освен про-форма оправдания как режимът е бил „такъв“. Какъв точно, не става ясно.

В това същност е първият ми основен проблем с кандидатурата на г-жа Бокова – липсата на ясно заявени принципи и позиции. Потърсете, няма да намерите конкретиката, която според мен е важна. Няма да намерите и нищо, което да я конфронтира с когото и да е, при все че всички световни и регионални играчи, от САЩ до Русия, има за какво да бъдат критикувани всеки ден. Ясно е, че качеството „хлъзгавост“ може да е полезно в дипломацията и нуждата да се разбираш с всички със сигурност е плюс, когато се състезаваш за шефстване в ООН.

Но, може би произхождайки също от род на дипломати, с баща и чичо посланици в европейски държави, от малък съм виждал, че може да си дипломат и по друг начин – с работа на терен, откритост, установяване на връзки между държави, което спомага неимоверно в търговията и мирните отношения между нациите. Не знам кое в кариерата на г-жа Бокова убеждава, че е способна на такъв тип работа, да не говорим за безспорно печалната роля като външен министър в правителството на Жан Виденов и кандидатурата й за вицепрезидент, която не се обсъжда широко, когато над 2.5 милиона българи гласуваха за Петър Стоянов с надеждата за промяна от курса, която г-жа Бокова така пламенно защитаваше.

Огромния, уникален и неповторим шанс

Пред българското общество кандидатурата на г-жа Бокова се представя като „огромен шанс“ и „златна възможност“ за България да излезе на световната сцена. Опитвам се да разбера какво е толкова уникалното, и явно го пропускам.

Факт е, че държавата ни рядко влиза в ежедневните емисии. Нито сме водеща икономика, нито сме ужасяваща диктатура, от която да идват покъртителни вести. И в това отношение много хора виждат възможност в тази представителна роля България да подобри и утвърди имиджа си. Но, бързам да попитам, някой сериозно ли смята Гана за по-добре организирана държава от Кот Д‘Ивоар, заради Кофи Анан? Ами Бирма/Мианмар какви позитиви извлече от генсек У Тан, след като демокрацията й прохожда едва в последните години? Ако ще слезем на ниво стереотипи, когато чуете Южна Корея, за Бан-Ки Мун ли си мислите, или за десетки иновативни компании, технологии и куп други неща? Като изключим едно латентно медийно присъствие, сама по себе си националността на генералния секретар на ООН е в най-добрия случай малък бонус, но нищо дори близо до това, което партийни величия в „левия“ спектър на България описват с патос. (Скоба: би трябвало лампичката за тревога да светва, когато най-пламенните й защитници, не обикновените симпатизанти, подтиквани от патриотизъм, са Георги Първанов, човекът, няколко пъти опитал да зароби българската икономика с фрапиращи енергийни проекти и близките му социолози, както и други, между които общото е едно: следват стриктно Кремълската политика.)

Ако за момент приемем нишката, че г-жа Бокова ще повлияе на имиджа ни, замисляли ли сте колко негативно може да е това влияние, а не „уникално“? Във време на все по-голяма международна изолация и агресивно, недипломатично поведение на основния й покровител – Москва, аз лично не виждам поводи за гордост с това водеща дипломатическа фигура от България е „Кремълския“ кандидат. Напротив, би ме било срам от тази препратка към миналото, когато НРБ дълги години е най-верният партньор на СССР.

Конкретно – намирам за дипломатически гаф присъствието на Бокова по време на парада в Москва, когато лидерите на по-свободните държави бойкотираха руската агресия през 2014 г. Можеше поне абсурдния символ на медийната руска пропаганда, Георгиевската лентичка, да ни го спести, но тя избра да легитимира властта на Владимир Путин. Това за мен е силен сигнал за зависимост.

Моля да не мислите, че автоматично съм против Бокова, защото била комунистка. Наистина, смятам комунизма за изначало по-лоша идеология и версия за обществен строй в сравнение със свободната икономика. Имам приятели-комунисти, които се опитвам да убедя в предимствата на капитализма. Ако дори днес има щастливци, които си мислят, че комунизмът може да проработи, това е тяхно право и заслужават свободата да мечтаят. Но тук става дума за представител на конкретен режим, олицетворяван от БКП и БСП, който еднозначно се провали – социализмът в България през 1944-1989. И наистина не виждам причина един негов представител, който не е дал никакви сигнали, че се е реформирал, да бъде източник на гордост за мен. Г-жа Бокова трябва много ясно да отговори и опише принципите си, ако мисли да привлича по-широка подкрепа, и не мисля, че трябва да заслужава подкрепата на българите даром.

И няколко думи за самото ООН. Организация, в която членуват и най-големите диктатури в света, включително няколкото останали държави, дефиниращи се като социалистически, няма как да е особено ефикасна и да отстоява успешно основни ценности, които в България и като цяло в Западния свят се считат за важни: свобода на индивидите, пазарна икономика, основни права на човека. Вместо това има как да изказва „загриженост“ и да проспива огромни човешки трагедии като граждански войни, болести и бедствия, без реално да прави много за овладяването им.

И може би, ако имаме „късмета“ да я видим в действие, г-жа Бокова ще се справи умело с изказването на загриженост, но рискът този пост да е овладян от страна, която се намира в токсична комбинация от финансова криза, все по-задушаван либерализъм, и която се държи хулигански на международен терен (което коства хиляди човешки съдби), ми се струва неоправдан и единствено може да попречи на реализацията на приоритетите, които ООН си е поставило на тема международен мир, сътрудничество, и всички либерални ценности за равноправие, които биват грозно потъпквани само в 2 от 5-те членки на Съвета за сигурност – Русия и Китай, като само в Русия се влошават ежегодно.

В обобщение, самото ООН има нужда от спешна реформа, за да стане по-ефикасно и да може да има каквато и да е положителна роля в света. На все повече хора им писва от политици и чиновници на национално и наднационално ниво, чиито заплати изглеждат неоправдани за работата, която (не) вършат.

И затова би ми се искало ООН да се ръководи от принципен човек. Ако ще е източно-европеец, предпочитам да е човек, помогнал за отвоюването на повече свобода за народа си в пост-съветския преход. И ако българският кандидат не отговаря на това условие, предпочитам да е чужденец.