През изминалите 5 години все по- често чуваме истории за младежи, които са завършили своята бакалавърска степен, но остават вкъщи, на гърба на родителите си, защото им се налага да придобият и магистърска степен. При някои се налага да се сдобият дори с докторска степен, само за да могат да кандидатстват за работа. Този процес на девалвация на степените за висше образование е „академична инфлация“.
Иначе казано, академичната инфлация е процес, при който стойността на висшето образование се покачва изкуствено - минималното ниво на образование, необходимо за повишаване на заетостта расте без да има действителна нужда от по-високо квалифицирани служители. Паралелно с това, във всяко постановление на Министерски съвет цената на самото образование - таксите за висше образование, също расте противно на непроменият за 2012-та и 2013-та реален БВП на глава от населението.
Икономическата ситуация в България се промени изцяло след годините на прехода, а специалностите в университети останаха същите- адекватни на онова изминало време, но неадекватни за динамичния свят, в който живеем. Западните страни осиновиха промяната още на ниво средно образование чрез центрове за кариерно, професионално и личностно развитие, докато България реши да заложи на сигурността и на познатите и изпитани бакалавърски и магистърски специалности. Учебните програми от своя страна също не отговарят на действителността - университетите все още разчитат на уеднаквена учебна програма за подобните направления и не предлагат модули за свободна избираемост на своите възпитаници.
Всъщност какъв е проблемът в това населението да покачва академичните си степени?Основният проблем се крие в подценяването на практиката като предимство пред останалите кандидати за работа. Преди време опитът беше толкова важен, че работодателите избираха канидатът без магистратура и докторантура, но с опит, вместо този с повече академични постижения, но без такъв. Никой не желаеше да наема академици без реални и практически познания.
В днешно време обаче, младежите постигат високи нива на образование без капка пот на челото си от истинска работа. Сега тези младежи директно биват назначавани на висши мениджърски позиции без дори да имат представа какво всъщност представлява бизнес действителността. Те се осланят на прочетени книги, написани публикации, теоретични знания и изследвания, но не могат да дадат един- единствен личен пример. Докато в миналото фразата „както опитът ми показва“ значеше много и будеше уважение, то сега работните места са наводнени с неопитни лидери, снабдени с „Упътване за управленци“.
Кой всъщност печели от тази академична инфлация? Дори и да не го правят целенасочено, университетите се повлияват добре от нея. Те трупат дивиденти от безкрайните и ежегодни покачвания в таксите за висше образование; разбира се, част от тези пари се използват за нови съоръжения, за оборудване и за административния персонал, за да се оправдае поредното покачване. Другите облагодетелствани са компаниите, които искат да наемат завършили магистърски и докторски програми. Вместо за обучение на място и практически опит, младите хора плащат да останат в академичния свят и да участват в академични симулации на практически обучения. Така бъдещите работодатели могат да избират от широк спектър от високо квалифицирани кандидати, без да се налага да плащат за стажантски програми и стажанти.
Решението на този проблем се крие в драстичната промяна на курса на висше образование в България. Интегрирането на множество практически занятия, внедряването на игрови моменти, както и намаляването на теоретическите лекционни часове би спряло академичната инфлация и би направило българските университети по- привлекателни за всички онези младежи, които предпочитат да търсят своето образование в чужбина. Не на последно място стои и включването на частните фирми в учебния процес под формата на разработване на детайлни и практически насочени стажантски програми, организиране на обучения, менторстване, гостуване в лекции и участие в избора на изучавани дисциплини.
