Докато още мирише на изгоряло, това е миризмата на късния август, складове и стърнища, спомням си при редките ми идвания някога в Пловдив дългата миризма на тютюн по протежение на цялата улица, от гарата до центъра, опиваща миризма на тютюн и мед, не знам защо.

Споменът ми е за октомври, есен, паднали листа, все покрай складовете, цветът, разбира се, е прегоряло оранжев, опикана охра. След пожарите на този август, не само буквалните, си мисля поне за три неща.

Първо, за безчовешкия начин, по който тук горим всичко, без жал, без милост - там, където е имало живот, мостове, миризми, там, където са дишали хора - огън и край.

Радикални в изгарянето, сякаш имаме друг живот, този е чернова, а онова, което сме подпалили - нищо. Малки нещастни нерони. (Виждал съм отблизо горящи стърнища, опепелени костенурки и опърлени яребици, но тук тези неща кой ти гледа).

Второ, покрай пожарите, за тежкото тяло на нашия айляк, тази градска мантра, за бездушието и апатията на взрените в собственото си его граждани и поети. Тези складове не се рушат от вчера, не ги рушат от вчера, нашите писъци винаги идват посмъртно.

И трето - няма трето. Нас ни няма.

Август на омерзението.