Някой да е чувал за българо-етиопския завод за танкове? Или пък да д.знае нещо за българо-венецуелското предприятие „АЛУСУР" за производство на алуминий, натрупало за няколко години милиони долари загуби за българската страна, но наляло огромни комисионни в джобовете на неговите инициатори? Още по-малко се знае за катастрофалното, за българския външен дълг, военно-техническо сътрудничество с топ-длъжниците на НРБ – режимите на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи.

За наследения от комунизма 10-милиарден доларов дълг повечето българи разбират на опашките пред празните магазини в годините 1989-1990-та. Но и дълго преди развръзката завръщащите се от Третия свят специалисти говорят под сурдинка за провалите на големите далавери на НРБ, на които те са неволни свидетели: харизан на Ирак огромен мост - заради неприети от проектанта „икономии“ при изграждането му; за фалирал завод за преработка на кожи в Източна Африка, чиято суровина се оказва негодна - поради щетите от паразитите по добитъка; за щедро финансирани от НРБ губещи концесии за нефт и газ в Либия; за добив на дървен материал в Габон...

Защо диктаторът Живков и свитата му са виждали в стопанските далавери с „колегите“ от Третия свят панацея срещу провала на плановата икономика в НРБ? Отговор на този въпрос дава обширно изследване за историята на българския външен дълг до 1990 г., публикувано на сайта на Българската народна банка.

Глад за „твърда“ валута

Да се подобри нерадостният платежен и търговски баланс на НРБ чрез увеличаване на експорта на слабо конкурентните български стоки и технологични услуги към Третия свят - това изглежда стои в основата на действията на Живков и близкото му обкръжение, смятат изследователите Даниел Вачков и Мартин Иванов. Всъщност, идеята не е изглеждала никак зле на фона на наложената от СССР тогава ангария по линия на СИВ – задължителни доставки срещу неконвертируеми соцвалути, които не са били в състояние да задоволят нарастващия глад за западни стоки и технологии.

Провалят се и надеждите, че по-лесно достъпните за НРБ западни кредити - след подписването на Хелзинкските съглашения през 1975 г. - ще могат да вдъхнат живот на лишената от пазарни механизми социкономика. Оказва се, че заемите от западните банки нарастват три пъти по-бързо в сравнение със слабите темпове на увеличение на производството на стоки и услуги. През 1980-те години България е на косъм от провал, подобен на този на Чаушеску в съседна Румъния: почти всички приходи от износ на българска продукция през втората половина на 80-те години принудително се пренасочват към покриване на нарастващите плащания по главницата и лихвите по кредитите от западни банки. Това води до допълнително орязване на, и без това, мизерното вътрешно потребление. Изключение, разбира се, правят доставките за трапезите и домовете на комунистическата номенклатура и апарата на Държавна сигурност. Привличането на директни западни инвестиции в българската икономика като начин за спасяване на платежния баланс пък е тема-табу за правоверния висш ешелон на компартията.

Ялови се оказват и капиталовложенията в международния туризъм – ако през 60-те години всеки седми турист по българското Черноморие е носел конвертируема валута, то примитивната организация и калпавото обслужване влошават това съотношение до 1 на всеки 17 задгранични туристи в края на 80-те години. На този фон Третият свят става все по-привлекателен за ЦК на БКП заради илюзорните представи, че там може да се направят „големите удари“, които да извадят плановата икономика от състоянието на ступор.

Като всяко гениално хрумване, идеята за стопанска експанзия на НРБ в Третия свят е повече от елементарна: да се изнася главно оръжие и военно оборудване, изработени по съветски лицензи и с материали от съветския лагер, с което да осигуряват постоянни във времето приходи в конвертируема валута. Висшият функционер Гриша Филипов докладва на върхушката в БКП, че подобен износ носел 140% възвращаемост. Никой обаче не се вслушва в предупрежденията, че партньори в сделките са или държави в технически фалит, като Нигерия, Етиопия и Йемен, или пък разорени от продължителни войни държави, като Ирак, Ангола и Мозамбик.

Специален случай е режимът на Кадафи, който, въпреки приходите си от нефт, изпада все повече в международна изолация. Миражът за потоци от лесно спечелени петродолари кара Тодор Живков и обкръжението му с лека ръка да одобряват отпускането на огромни заеми за Ирак и Либия - в размер на над 2,6 милиарда долара, с които да се финансира българският оръжеен експорт. След 1987 г. режимите в Багдад и Триполи напълно прекратяват договорения за погасяването на кредитите износ на нефт за НРБ. През 1988 г. външният дълг надхвърля 8 млрд. долара.

„България е сред най-изпадналите длъжници в соцлагера със значително надхвърлящи експорта задължения“, алармират западни банки и спират отпускането на кредити. Москва пък вече не вярва на сълзи, което принуждава София да тегли от неприкосновения си валутен резерв, за да погасява дълговете си. В края на 1989 г. валутните запаси на страната се стопяват до 600 милиона долара, от които до пълното фиаско на плановата икономика - в края на март 1990 г. - остават едва 300 милиона долара. В същото време предстоят нови падежи за над 1 милиард долара и правителството на Андрей Луканов обявява мораториум върху плащанията.

Според авторите на изследването, изпадането на НРБ в неплатежоспособност е можело да бъде смекчено, ако управляващата върхушка е била предложила на кредиторите на страната да изкупят по занижени цени - чрез цесии - натрупания огромен дълг на развиващите се страни към България. Но това не се случва.

Цената на авантюрите

Сред стопанските авантюри на НРБ в 42 страни в Третия свят се откроява абсолютно безответното наливане на около 150 млн. долара в колабиращото стопанство на тогавашната „братска“ Никарагуа, от които българските данъкоплатци не получават нито цент обратно. Огромни за мащабите на България финансови щети носят изключително зле обслужваните или изцяло необслужвани валутни кредити за страни като Куба, Виетнам, Афганистан, Сирия, Сомалия, Мозамбик, Танзания, Ангола и Йемен. Една от редките компенсации за България, след ненаказаното за Живков и свитата му безумно наливане на народни пари в Третия свят, се случва през 2007-ма, когато - с помощта на международната коалиция, свалила режима на Саддам Хюсеин - България успява да си върне 360 млн. долара от иракския дълг.

„Внимателният прочит на управлението на Тодор Живков и на породените от него проблеми разкрива системно създаване на фалшива икономика. Фалшива е всяка икономика, при която хората си мислят, че забогатяват, но всъщност се случва точно обратното - обедняват“, обобщава трагичните резултати от стопанските авантюри на НРБ икономистът Красен Станчев.