Само преди седмица почина Евгений Примаков.
За руската политика и дипломация, разузнаване и наука той е голямо име, почти колос.
Аз имам личен спомен за него. Сега нямам под ръка моите записки, за да уточня коя точно година беше това - 1992 или 1993 г.
Примаков бе дошъл в България като директор на руското външно разузнаване - Служба внешней разведки. Руският посланик Александър Авдеев се обади и помоли за среща на госта с мен (в качеството ми на председател на Комисията по национална сигурност). Каза ми, че заради характера на посещението бил разбираемо тази среща да е на четири очи и без да бъде съобщено за нея. Отговорих му, че ако г-н Примаков иска да види занимавалия се с математически науки Слатински, то за мен би било приятно да се видим на четири очи. Но щом той желае да се види с председателя на парламентарната комисия по национална сигурност Слатински, то тази среща не може да бъде тайна, скрита от обществото. Да заповяда, ние с моите колеги от ръководството на комисията Димитър Йончев и Иван Палчев ще го приемем и ще разговаряме с него по каквито въпроси той иска да бъдат обсъдени. А българските медии ще бъдат информирани, че такава среща ще се състои.
Когато Евгений Примаков дойде, пред залата на комисията се бяха събрали множество журналисти, през първата минута на срещата те снимаха на воля и това бе единствената от срещите на важния гост в България, за която обществото бе информирано своевременно.
Историята има продължение, защото по време на посещението посланик Авдеев ме покани заедно с няколко други тогава високопоставени люде на вечеря с г-н Примаков в посолството, с когото там бяхме сложени един до друг и доста време поддържахме интересен и малко напрегнат диалог.
Представям си как в очите на този влъхва, на този 63-64 годишен, изпечен и суперопитен играч от геополитическата шахматна игра съм му се видял аз - доскоро програмист, 36-37 годишен, с цели 2-3 години опит в политиката, нападан от БСП и вече недолюбван в КС на СДС... Най-малкото му бе интересно, защото останалите наши представители - на службите и президентството - така откровено фамилиарничеха пред него, "сваляха" му се и му се слагаха, почти кълнейки се във вечна вярност в името на вечната дружба, че той, прекрасно знаещ всичко за същността и нравите им, едва ли имаше какво да си каже с тях, пък и да имаше, имаше начин да си го сподели на друго място и съвсем по-кагебистки.
Както и да е, ние разговаряхме, не мога да отрека, че бях респектиран от интелекта и опита му, впечатли ме и ясната сметка, която той си даваше за новите реалности у нас, защото не вярвам, че ми е говорил това, което искам да чуя - твърде различни по калибър и тежест бяхме двамата с него.
А, да, това вече съвсем е лично и се страхувам, че може да се разтълкува превратно, но той постоянно ми добавяше от пелмените, подканяйки ме да си хапна от тях, защото "тук [на масата] това е единственото, което си струва да се яде.
Да, Евгений Примаков бе динозавър - в своето дело и своите убеждения, но дали защото ми се ще за мъртвия да не е нищо, а хубаво, струва ми се, че ако в последните си години Примаков имаше повече влияние върху близкото обкръжение на Путин, външната политика на Кремъл щеше да бъде малко по-интелигентна и доста по-малко агресивна.
Нека да почива в мир един наистина от последните представители на политиците със стратегическо мислене и учените, които с науката си влияят на политиката, а не я обслужват...
*Статията е публикувана в профила на автора в социалната мрежа
