Българският алпинист Боян Петров изкачи връх Макалу на 23 май, с което приключи успешно "първото полувреме от мача", който е планирал да "изиграе" на осемхилядниците тази година.
Той добави седмия връх в колекцията си, а другият българин Атанас Скатов изкачи четвъртия си осемхилядник по време на същата атака.
След дълго чакане и един неуспешен опит Петров и останалите алпинисти под върха използваха вероятно последната възможност преди мусоните и усилията им се увенчаха с успех.
Пред в. "Дневник" той разказва последните дни и часове преди атаката и развитието на самото изкачване.
"След неуспешната атака на 11 май вече знаех къде са лагерите, къде минава маршрутът, къде са опасните места и единственото, което оставаше да чакам беше времето да се оправи. Беше ми спокойно, защото вече знаех къде отивам и какво ме очаква.
През периода до успешната, втора атака си починах доколкото въобще е възможно на 5700 метра. Според редица изследвания, животът и възстановяването на човешкия организъм над 5300 метра са почти невъзможни. Възможно е непълноценно вегетиране. Всички наши спортисти знаят какво е да тичаш и тренираш на ВСК "Белмекен", където височината е около 2000 м. В базовия ни лагер всяко забързване и изминаване на повече от 20 крачки без почивка е почти невъзможно.
Благодарение на готвача и вкусните манджи, които готвеше (разбирай разновидности и комбинации на ориз и паста) успях да кача около килограм и половина за една седмица. Джет-стрийм ветровете намаляха и дните с по-слаб вятър започнаха да преобладават. Междувременно в базовия лагер под Макалу пристигна и Атанас Скатов, който след успеха ни на Анапурна направи опит и на Дхаулагири (8167 м).
След като дебнахме най-подходящия период от менящата се по два пъти на ден прогноза се изясни, че в периода 22-24 май ще имаме шанс за атака. Подготвихме се за тръгване като се прицелихме в 23 май. Всички тръгнаха нагоре към лагерите на 20 май.
Аз напуснах базовия лагер последен на 21 май, като този път не пропуснах да мина през пуджа-та. Хвърлих зърна ориз, изчаках докато мине кратката церемония и разбрах, че при пълнолуние Буда имал рожден ден. Сърцето не ми беше прекалено свито, защото знаех къде отивам и какво ме очаква.
Движех се с един закъснение от останалите, защото щях да атакувам направо от Лагер 3 (7450 м), а не от Лагер 4 (7600 м). На 22 май беше изключително ветровито и няколко палатки бяха отнесени в базовия лагер. Докато катерих този ден се зачудих дали нещо не бяхме сбъркали - вятърът на момент беше със скорост над 80 км/ч. При тази скорост ако не си вързан с въже, има опасност да литнеш в пропастта. Късно следобеда, вятърът утихна и по всичко изглеждаше, че на следващия ден ще атакуваме.
В лагер 3 имаше малко група, която щеше да щурмува като мен от този по-ниско разположен лагер. Тръгнаха в атака към 19.30 ч. Аз прецених, че ако тръгна след полунощ ще успея да настигна основната група и да се класирам за върха. Към 1 часа след полунощ ме събуди вътрешен глас. Ясно съзнавах, че ме ръководи точно в посоката, която ми трябваше. Притоплих малко над един литър течност, хапнах малко пирожки, приготвени от готвача ни в базовия лагер (към всички останали полуготови продукти бях придобил непоносимост).
В 2.30 ч. сутринта излязох от палатката. Огромна луна огряваше пътя към върха. Температурата беше само -20 градуса. Бях разделил пътя си на етапи. Първата ми цел беше да стигна до Лагер 4. Това е около 1 км траверс с набиране на по-малко от 150 метра денивелация. Осветен от луната изминах разстоянието за малко повече от час. Видях една стара, изоставена палатка и се мушнах в нея за кратка почивка. Като излязох след петнайсетина минути, хоризонтът беше станал оранжев - денят започваше в 4.30 ч.
Следващият етап беше да стигна до основата на Френския кулоар- това е най-дългият участък в посока върха. Още в началото се разминах с една австрийка, която се връщаше надолу с шерпата си. Правеше три крачки и почиваше по три минути. Изглеждаше ужасно уморена. Нагоре преминах през малка порция сераци и излязох над тях. Крачката ми спореше и напредвах със скорост около 170 вертикални метра в час. Слънцето ме огря и ми ставаше все по-топло.
Към 8 ч. стигнах до основата на Френския кулоар. От поне час бях само по термобельо. Температурата беше около -10 градуса. Пред мен видях цялата основна група, като се виждаха 2-3-ма шерпи, които водеха, а останалите около 25 бяха гъсто наредени отзад.
На 11 май с пакистанеца Али изводихме този участък и от стари въжета опънахме над 200 метра парапети. Обстановката ми беше позната, така че реших да изчакам докато всички преминат през този участък. Закусих, пих чай, гледах и снимах околностите около 40 минути. После тръгнах и бързо излязох на върховия гребен. Започнах да задминавам един след друг шерпи и чужденци. Всички с маски и бутилки кислород в раниците.
Една от причините за бързината ми е, че бях доста разсъблечен и дрехите не ми пречеха на движението. Малко под предвършието известно като "The False Summit" видях Наско Скатов. "От половин час съм тук, всички се снимат и ми викат, че това е върхът", каза той.
Точно в този момент, групата ръководена от опитния испанец Феран Латоре, започна да изкачва предвършието и казах на Наско: "Хайде бързо след тях, върхът е отзад". Следвахме ги на 10-15 метра, заобиколихме връхчето, минахме по остро било и най-високата точка на Макалу беше съвсем близо. Направих снимка на първите трима- испанеца Феран, австриеца Ханс и индиеца Арджун.
Минути след това, точно в 12.15 ч. и аз бях на върха. Забих бамбукова пръчка и закачих мартеничка на нея. Наско ми направи снимки и се разменихме. Повлечени от устрема ни, зад нас вече се беше образувала опашка от хора желаещи да стигнат до най-високата точка. На тесния върхов гребен бяха накацали поне още над още 20 човека.
Включих гармина, за да направя трак на слизането и с Наско поехме бързо назад, за да освободим място за останалите. Надолу беше лесно и бързо смъквах метри. Установих, че мястото до което бяхме стигнали на 11 май беше само на около 270 метра от върха. Подминах го бързо и се закачих за рапелите, бързо надолу, към живота, към лагерите.
За по-малко от три часа стигнах до Лагер 4. Един шерпа ми подаде чаша чай, която изпих на един дъх. Изключих трак режима и установих, че часовникът беше коригирал часовата зона и ми даваше, че съм в Тибет. Продължих към палатката ми в Лагер 3 и там пристигнах към 16.30 ч. Така, изкачване и слизане от палатка до палатка бях направил за 14 часа. Направих си течности, започнах да пия и съм заспал. Събудих се към 22 ч., хапнах малко и се отнесох. Целта беше постигната без загуби, не мислех за нищо друго, просто се отпуснах и заспах.
Сутринта беше тиха, палатките в Лагер 3 се огряват малко след 5 часа и топлината се усеща веднага. Закусих и започнах да се оправям и събирам багажа. Бях забравил да отворя отдушника и всичко в палатката беше в скреж и лед. Наско Скатов се появи отнякъде и каза, че е готов за слизане. Поздравихме се за празника 24 май и към 7.30 ч. започнахме слизането. На рапелите бях бърз и за по-малко от час бях в Лагер 2. Двама поляци се канеха да слизат и като им видях раниците веднага им поисках един спален чувал, за да им помогна. Натоварих се с още два килограма, но с широка крачка към гъстия въздух сякаш затичах надолу още по-бързо.
В 11 ч. бях в базовия лагер - отпуснах се на стол пред столовата и веднага ми донесоха доматена супа. Без да усетя изгълтах 4 купи. Доволен регистрирах, че последен бях напуснал лагера и първи се бях прибрал. Точно бързината ми беше решаваща за успешното изкачване. Бях прекарал по-малко време във враждебната среда над 7000 метра, не бях получил никакви измръзвания или други щети и сега щях просто да пия и ям, докато се възстановя. От около 29 човека, които вчера изкачихме Макалу, само седем бяхме без кислородни бутилки.
На следващия ден с хеликоптерен полет минахме през Лукла и сега вече сме в Катманду. Чувствам се изтощен и слаб след тези 72 дни прекарани в лагерите под и на склоновете на два осемхилядника - Анапурна и Макалу. Играх добре и резултатът в първото полувреме на мача в Непалските Хималаи е 2:0 в моя полза. Второто полувреме ще е по-тежко, ще играем в Пакистан, но обстановката там ми е добре позната и ще направя всичко възможно да не допусна гол. Битката за върховете продължава, имам още две мартенички на лявата си ръка".
Той добави седмия връх в колекцията си, а другият българин Атанас Скатов изкачи четвъртия си осемхилядник по време на същата атака.
След дълго чакане и един неуспешен опит Петров и останалите алпинисти под върха използваха вероятно последната възможност преди мусоните и усилията им се увенчаха с успех.
Пред в. "Дневник" той разказва последните дни и часове преди атаката и развитието на самото изкачване.
"След неуспешната атака на 11 май вече знаех къде са лагерите, къде минава маршрутът, къде са опасните места и единственото, което оставаше да чакам беше времето да се оправи. Беше ми спокойно, защото вече знаех къде отивам и какво ме очаква.
През периода до успешната, втора атака си починах доколкото въобще е възможно на 5700 метра. Според редица изследвания, животът и възстановяването на човешкия организъм над 5300 метра са почти невъзможни. Възможно е непълноценно вегетиране. Всички наши спортисти знаят какво е да тичаш и тренираш на ВСК "Белмекен", където височината е около 2000 м. В базовия ни лагер всяко забързване и изминаване на повече от 20 крачки без почивка е почти невъзможно.
Благодарение на готвача и вкусните манджи, които готвеше (разбирай разновидности и комбинации на ориз и паста) успях да кача около килограм и половина за една седмица. Джет-стрийм ветровете намаляха и дните с по-слаб вятър започнаха да преобладават. Междувременно в базовия лагер под Макалу пристигна и Атанас Скатов, който след успеха ни на Анапурна направи опит и на Дхаулагири (8167 м).
След като дебнахме най-подходящия период от менящата се по два пъти на ден прогноза се изясни, че в периода 22-24 май ще имаме шанс за атака. Подготвихме се за тръгване като се прицелихме в 23 май. Всички тръгнаха нагоре към лагерите на 20 май.
Аз напуснах базовия лагер последен на 21 май, като този път не пропуснах да мина през пуджа-та. Хвърлих зърна ориз, изчаках докато мине кратката церемония и разбрах, че при пълнолуние Буда имал рожден ден. Сърцето не ми беше прекалено свито, защото знаех къде отивам и какво ме очаква.
Движех се с един закъснение от останалите, защото щях да атакувам направо от Лагер 3 (7450 м), а не от Лагер 4 (7600 м). На 22 май беше изключително ветровито и няколко палатки бяха отнесени в базовия лагер. Докато катерих този ден се зачудих дали нещо не бяхме сбъркали - вятърът на момент беше със скорост над 80 км/ч. При тази скорост ако не си вързан с въже, има опасност да литнеш в пропастта. Късно следобеда, вятърът утихна и по всичко изглеждаше, че на следващия ден ще атакуваме.
В лагер 3 имаше малко група, която щеше да щурмува като мен от този по-ниско разположен лагер. Тръгнаха в атака към 19.30 ч. Аз прецених, че ако тръгна след полунощ ще успея да настигна основната група и да се класирам за върха. Към 1 часа след полунощ ме събуди вътрешен глас. Ясно съзнавах, че ме ръководи точно в посоката, която ми трябваше. Притоплих малко над един литър течност, хапнах малко пирожки, приготвени от готвача ни в базовия лагер (към всички останали полуготови продукти бях придобил непоносимост).
В 2.30 ч. сутринта излязох от палатката. Огромна луна огряваше пътя към върха. Температурата беше само -20 градуса. Бях разделил пътя си на етапи. Първата ми цел беше да стигна до Лагер 4. Това е около 1 км траверс с набиране на по-малко от 150 метра денивелация. Осветен от луната изминах разстоянието за малко повече от час. Видях една стара, изоставена палатка и се мушнах в нея за кратка почивка. Като излязох след петнайсетина минути, хоризонтът беше станал оранжев - денят започваше в 4.30 ч.
Следващият етап беше да стигна до основата на Френския кулоар- това е най-дългият участък в посока върха. Още в началото се разминах с една австрийка, която се връщаше надолу с шерпата си. Правеше три крачки и почиваше по три минути. Изглеждаше ужасно уморена. Нагоре преминах през малка порция сераци и излязох над тях. Крачката ми спореше и напредвах със скорост около 170 вертикални метра в час. Слънцето ме огря и ми ставаше все по-топло.
Към 8 ч. стигнах до основата на Френския кулоар. От поне час бях само по термобельо. Температурата беше около -10 градуса. Пред мен видях цялата основна група, като се виждаха 2-3-ма шерпи, които водеха, а останалите около 25 бяха гъсто наредени отзад.
На 11 май с пакистанеца Али изводихме този участък и от стари въжета опънахме над 200 метра парапети. Обстановката ми беше позната, така че реших да изчакам докато всички преминат през този участък. Закусих, пих чай, гледах и снимах околностите около 40 минути. После тръгнах и бързо излязох на върховия гребен. Започнах да задминавам един след друг шерпи и чужденци. Всички с маски и бутилки кислород в раниците.
Една от причините за бързината ми е, че бях доста разсъблечен и дрехите не ми пречеха на движението. Малко под предвършието известно като "The False Summit" видях Наско Скатов. "От половин час съм тук, всички се снимат и ми викат, че това е върхът", каза той.
Точно в този момент, групата ръководена от опитния испанец Феран Латоре, започна да изкачва предвършието и казах на Наско: "Хайде бързо след тях, върхът е отзад". Следвахме ги на 10-15 метра, заобиколихме връхчето, минахме по остро било и най-високата точка на Макалу беше съвсем близо. Направих снимка на първите трима- испанеца Феран, австриеца Ханс и индиеца Арджун.
Минути след това, точно в 12.15 ч. и аз бях на върха. Забих бамбукова пръчка и закачих мартеничка на нея. Наско ми направи снимки и се разменихме. Повлечени от устрема ни, зад нас вече се беше образувала опашка от хора желаещи да стигнат до най-високата точка. На тесния върхов гребен бяха накацали поне още над още 20 човека.
Включих гармина, за да направя трак на слизането и с Наско поехме бързо назад, за да освободим място за останалите. Надолу беше лесно и бързо смъквах метри. Установих, че мястото до което бяхме стигнали на 11 май беше само на около 270 метра от върха. Подминах го бързо и се закачих за рапелите, бързо надолу, към живота, към лагерите.
За по-малко от три часа стигнах до Лагер 4. Един шерпа ми подаде чаша чай, която изпих на един дъх. Изключих трак режима и установих, че часовникът беше коригирал часовата зона и ми даваше, че съм в Тибет. Продължих към палатката ми в Лагер 3 и там пристигнах към 16.30 ч. Така, изкачване и слизане от палатка до палатка бях направил за 14 часа. Направих си течности, започнах да пия и съм заспал. Събудих се към 22 ч., хапнах малко и се отнесох. Целта беше постигната без загуби, не мислех за нищо друго, просто се отпуснах и заспах.
Сутринта беше тиха, палатките в Лагер 3 се огряват малко след 5 часа и топлината се усеща веднага. Закусих и започнах да се оправям и събирам багажа. Бях забравил да отворя отдушника и всичко в палатката беше в скреж и лед. Наско Скатов се появи отнякъде и каза, че е готов за слизане. Поздравихме се за празника 24 май и към 7.30 ч. започнахме слизането. На рапелите бях бърз и за по-малко от час бях в Лагер 2. Двама поляци се канеха да слизат и като им видях раниците веднага им поисках един спален чувал, за да им помогна. Натоварих се с още два килограма, но с широка крачка към гъстия въздух сякаш затичах надолу още по-бързо.
В 11 ч. бях в базовия лагер - отпуснах се на стол пред столовата и веднага ми донесоха доматена супа. Без да усетя изгълтах 4 купи. Доволен регистрирах, че последен бях напуснал лагера и първи се бях прибрал. Точно бързината ми беше решаваща за успешното изкачване. Бях прекарал по-малко време във враждебната среда над 7000 метра, не бях получил никакви измръзвания или други щети и сега щях просто да пия и ям, докато се възстановя. От около 29 човека, които вчера изкачихме Макалу, само седем бяхме без кислородни бутилки.
На следващия ден с хеликоптерен полет минахме през Лукла и сега вече сме в Катманду. Чувствам се изтощен и слаб след тези 72 дни прекарани в лагерите под и на склоновете на два осемхилядника - Анапурна и Макалу. Играх добре и резултатът в първото полувреме на мача в Непалските Хималаи е 2:0 в моя полза. Второто полувреме ще е по-тежко, ще играем в Пакистан, но обстановката там ми е добре позната и ще направя всичко възможно да не допусна гол. Битката за върховете продължава, имам още две мартенички на лявата си ръка".
